добре дошли в моя уеб сайт

На света има хиляди, хиляди причини човек да бъде щастлив, но всъщност всички радости се свеждат до една- радостта да обичаш..

-Що за лудост е да видиш някого, когото винаги си искал да видиш, да се усмихнеш заради някого, заради когото винаги си искал да се усмихнеш, да видиш блясъка в нечии очи, които винаги си искал да срещнеш.. Предполагам и вие имате мечти .. Откачени или невъзможни .. Сбъднати или несбъднати.. Постижими или непостижими.. Но всяка вечер заспивате с мисълта за някого, със спомена за усмивката му и думите му .. Предполагам и вие обичате да създавате прекрасни светове и ви боли, когато паднете в реалността .. Аз съм момиче като вас .. Обичам, вярвам, мечтая, плача, смея се, надявам се, усмихвам се .. Аз съм момиче като вас.. Харесвам това, което ме кара да се усмихвам.. Обичам това, което ме кара да настръхвам. Аз съм момиче като вас. Влюбвам се, падам, ставам, викам, сънувам. Аз съм като вас, просто ме приемете..
-Джонсън, спри. Отново. Едно и също. Трябва ти начало, което да отговаря на темата.. Престани да фантазираш и напиши нещо реално.. - господин Макфийлд остави очилата си на бюрото и отново ме побиха хилядите втрещени погледи на съучениците ми .. Не можеше ли поне веднъж да прочета цялото си есе?!
- Но, господин Макфийлд, не съм довършила дори тезата си.. - наведох глава аз.
-Джонсън, Джонсън.. Ако продължаваш да оспорваш всяка дума..
- Нищо не оспорвам..
- ДЖОНСЪН! Край! Наказание!
- Но аз..
- Още ли си тук? Излез навън, хайде, махай се.
- Но това не е честно, господин Макфийлд, нали именно Вие ни учите да вярваме в мечтите си, да призоваваме и да обичаме? Нали именно Вие ни учите да мечтаем?
Той замълча. Взе очилата си и ги сложи на мрачните си очи. Сякаш буря се вихреше в тях всеки път, щом ги погледнех. Кораби потъваха във вълни на отчаяние, гръмотевици проблясваха, а той мрачно се подхилваше. Да, това е учителят ми по английски, ако вече не сте разбрали.. Винаги се държеше с мен по един и същ начин, винаги ме презираше и щом го поздравявах- вълните ставаха по-бурни..
- Ема Джонсън, не ме карай да усложнявам нещата, излез навън. ВЕДНАГА!
Нямаше какво повече да направя. Всички ме гледаха с насмешка. Някои се смееха, а други въобще не ги беше грижа. Това се случваше всеки ден. Всеки ден Макфийлд ме гонеше, намирайки си различна причина.. Той се изправи, очаквайки да изляза. Аз нямах друг избор, изправих се лице в лице с него, отворих вратата и после я затворих. Затворих очи. Поех си въздух и закрачих по коридора.
Аз съм момиче като вас.. Обичам, мечтая, падам и ставам....
Добре дошли в моя свят.
Хари хвана ръката ми и заедно поехме към морето. Сякаш дори звездите ни завиждаха.. Вълните мокреха краката ни, усмивката му стопляше душата ми. Красивите му зелени очи затъмняваха луната ..
- Обичам те, Хари..
- О, и аз Ема. Хайде, Ема ставай. Веднага..
-Но какво..
Отворих очи. Баба ми стоеше пред мен. Аз лежах в леглото си и сънливо търках очи. Поредния сън. Поредните фантазии. Реалността отново ме удари в лицето и гласът на баба ме събуди.
- Ема, закъсняваш!
Погледнах към часовника.
- 8:30 БАБО, КАКВО?! КАК? ЗАКЪСНЯВАМ.. О, БОЖЕ...
- Съжалявам, Ема, но щом се опитвах да те събудя, ти само се обръщаше на другата страна.
-Бабо, имам първи час с Макфийлд.. Какво ще правя..
- О, да.. Относно учителя ти по английски. Вчера ми се обади. Викат ме при директора.. Ема, не ми навличай още неприятности. Знаеш, че сме в затруднено положение..
- Съжалявам, бабо. 
- Не можеш да оправиш всичко със "съжалявам, бабо" .. Ема, ако продължаваш така, няма да те пусна да отидеш на концерта. Знам, на 16 си. Трудно ти е да свикнеш, че всичко е .. Че всичко е толкова трудно и за двете ни.. Но аз се опитвам, Ема.. Опитвам се да ти давам всичко, от което имаш нужда.
Баба ми се просълзи. Топлите й очи ме гледаха нежно и толкова загрижено.. Но не можеше да ми отнеме мечтата! Не и концерта..
- Но бабо, концертът е всичко, което някога съм искала.. Освен това сама събирам парите си от една година насам. Все още не стигат, но..
- Ема, обичам те.. Но няма да позволя да..
- Но, бабо, това не е честно.. Макфийлд никога не ме оставя.. Винаги иска нещо повече от мен, никога не оценява това, което правя.. Бабо.. - аз заплаках.. Не можеха да отнемат мечтите ми... Не и мечтите ми.. - Бабо, та нали ти ме разбираше?! Какво се случи? Бабо..
Тя излезе от стаята. Аз седнах на леглото си и се свих на кълбо, както правех, когато бях малка. Да, аз живея с баба. Нямам брат или сестра. Нямам истинско семейство. В един дъждовен ден, когато съм била на 2 .. Мама и татко са решили да заминат за 2 дни до Австралия. Имали са работа там. На връщане обаче.. На връщане самолетът е катастрофирал .. Някъде в океана.. Странно е, но помня как мама ме целуна за последно.. Помня как татко разроши косата ми преди да замине и за последно ме нарече "таралежко" .. Помня всичко.. Погледнах към снимката на бюрото ми. Снимка, направена точно преди деня, в който са заминали. Трудно е да живея без строгия тон на баща и без топлите прегръдки на една майка.. Трудно е .. Взех снимката и я притиснах до себе си, докато сълзите падаха ..
- Ема, скъпа.. - баба влезе в стаята. - Мила.. Знаеш, че те винаги са до теб, те живеят в сърцето ти и никога не са те оставяли. -тя ме прегърна силно.
Трудно е да замества двама души, ключови в живота ми. Но за мен баба е всичко. Аз нямам приятели, защото никой не иска да ме приеме. Няма кой освен баба ми да ме утешава, когато загубя надеждата, крещяща "да" , когато всичко крещи "не".. Тогава аз открих онези пет момчета, които продължиха да връщат надеждата ми, дори да не съм ги виждала.. Кого да сънувам, ако не тях? Странно е нали? Да обичам някого, когото не познавам.. Да имам нужда от усмивки, които никога не съм срещала.. One direction. Групата, която ме научи да мечтая. Тях не можеха да ми отнемат. Не и тях.

1.
   Музиката заглъхваше в съзнанието ми и отекваше в главата ми. Мислите ми течаха бързо, докато пет гласа се сливаха в едно, докарвайки най-прекрасната хармония. Различни гласове .. Сляти, сътворяващи нещо красиво. Думите замираха в сърцето ми, караха ме да затворя очи, да забравя за всичко. Караха ме да настръхвам. Караха сърцето ми да прескача темпото, да спира. Глухият тътен в гърдите ми се усилваше.. После спираше. А гласовете продължаваха да докарват чиста мелодия..
  Седях най-отзад в учлищния автобус, който все някак успях да хвана. Около мен се вдигаше врява. Някои започваха да пишат домашното си по геометрия.. Други играеха на детските си плейстейшъни.. Трети бяха заспали, облегнати на студеното стъкло, а аз бях сложила слушалки в ушите си, решена да започна деня си добре. Автобусът се клатеше.. Минаваше през хиляди дупки и препятствия по пътя, като че ли се бореше скръбно с всичко, само за да ни закара на място, на което очевидно никой от тези в автобуса не искаше да присъства и би направил всичко, за да намери причина да скочи от прозореца и да се скатае.. И всъщност никой не успяваше да намери причина защо да не го направи.. Но в съзнанията им след тази идея веднага нахълтваше мисълта, която ги спираше- родителите им.. Най-отпред седяха 4 момичета. Бяха заети с грима си, косата си и намачканите си дрехи. Приличаха досущ на кукли барбита.. Или просто се стараеха да изглеждат неестествени, погълнати от единствената си мисъл- да бъдат забелязани, харесани и разбира се оценени. Момичета като тях никога не биха позволили някой да ги подценява, да е повече от тях или да има по-модерна чантичка, която да разкарва, закачена на ръката си. Кони- блондинката, която най-много биеше на очи за първи път позволяваше да вози в такъв автобус .. И изобщо .. В автобус. Нейното его винаги минаваше границите на нормалното. Тя винаги целеше да изпъкне сред всички, да се изяви като най-претенциозна и критична към всеки.. Очевидно не пропускаше да се появи дори и тук за малко внимание.. Останалите три момичета- Натали, Джес и Мелани бяха нейните дружки или по-скоро момичетата, които вървяха след нея и повтаряха постъпките й, за да блесне повече. Съжалявах ги.. Никога не бих позволила да бъда така сляпо злепоставяна навсякъде. Макар и да съм в техния клас, никога не бях разговаряла с тях. Нямах интереси нито желание. Случвало е да ме обсъждат дори пред самата мен, но никога не бях падала на нивото им и не бях им отвръщала. Реших да ги опиша, за да ви покажа, че не съм типа момичета, които мислят само за външни си вид. Вярно е, че той също е критерий за оценяване напоследък, но за мен това не е от първо значение. Не бях сляпа като тях. Автобусът спря. Слънцето вече се усмихваше на всички нас, галеше ме с топлите си лъчи и очертаваше един прекрасен ден. Или просто така си мислех. Закрачих към училище, имайки предчувствието, че ..
   -Здравей, Ема ! ... ще го срещна.
Мат ми се усмихваше насреща. Трапчинките му се показаха.. Той беше красив, висок мой съученик. Имаше прекрасни пъстри очи, косата му блестеше с онзи оттенък на кафявото, което обичах.
  - Хей, Мат. - усмихнах се аз и махнах слушалките си.
Харесвах го от 2-ри клас, но никога не съм имала смелостта да го заговоря. Той ми обръщаше внимание, но често беше по-погълнат от другите си занимания, а именно- Мелани. Тя обичаше да се влачи след него, той излизаше с нея, но нямаше искра помежду им.. И нямаше нищо друго освен "просто приятели" ..
  - Ела на партито ми довечера.. Ще бъде яко! В 21ч. те чакам вкъщи. Ще има много хора.. Храна, музика .. Ще се радвам да дойдеш. - усмивката му засия по-силно. Той ми намигна и не дочака отговора ми. Звънецът ме спаси, не знаех какво да кажа. Много рядко ходех на купони. А той .. Той ме покани .. "Храна.. Музика" .. Гласът му още отекваше. Усмихнах се, докато пеперудките ми забушуваха.. Извадих портфейла си, отворих го и се усмихнах ужасно широко на снимката на моите пет момчета. "Той ме покани.. Покани ме .. " - зашепнах аз на снимката. После влязох в часа на Макфийлд по-щастлива от всякога.
  - Здравейте, господин Макфийлд. - казах аз и се усмихнах много широко. - Как сте днес?
Усмивката ми очевдино му се строи като метод за подмазване, той се усмихна, опитвайки се да докара физиономията на лицето ми и каза :
  - Надявам се да си поправила есето си, госпожичке. Ако не си.. Просто излез от стаята отсега.



2.
 Валеше. Капките дъжд, стичащи се от небето помагаха на мислите ми да текат още по-светкавично.. Вървях към дома ми, цялта мокра, бързах.. Но не знаех за къде.. В стомаха ми се сливаха толкова чувства, сърцето ми пламтеше, очите ми светеха..
  "-Той ме заговори, той ме покани.. " - мислех си аз, усмивката е разстилаше по лицето ми.
  "- Очите му са толкова дълбоки .. А усмивката му.. "
Отново и отново си припомнях срещата си с него, сърцето ми потръпваше, изгарях от пламъците в него. Дъждът се сипеше. Небето беше тъмно и мрачно, сякаш недоволно от взетото решение да отида на купона на Мат. Затварях очи и за пореден ден се сещах за усмивката му..
  "-Ела на партито ми довечера! ... Ще те чакам.. "
 .. "-Той ще ме чака..Трябва да отида.. " .. - мислех отново аз ..
 Водата от мократа ми коса се стече по пода вкъщи. Аз затворих вратата, събух подгизналите си обувки и изморено извиках:
 -Бабо, прибрах се..
Бавно и уморено се качих към стаята си без да дочакам отговора й. Влязох вътре и се погледнах в огледалото. Мокрото момиче, което видях пред себе си не ме учуди. Обичайната гледка - къдравата ми на масури коса, която сега беше мокра и учудващо права.. Тъмните очи, в които в този момент се улавяше онази искрица на щастие.. И разбира се мокрите си дрехи.. Погледнах часовника си "-По дяволите, кога стана толкова късно?! " .. Имах само няколко часа, за да се оправя до купона. Огледах се и отново долових капките дъжд, които продължаваха да се сипят усилено..
 -Бабо, едно момче от училище ме покани на купон.. Бабо?!
Баба седеше на дивана .. Тя се беше облякла в черната си рокля, която носеше само на най-официалните празници, когато излизахме някъде. Беше вързала косата си на кок и беше сложила старите златни бижута от дядо.
 -Бабо?
В ръцете си тя държеше стара снимка. Надникнах. Тя държеше снимката си с Бийтълс.
 - Бабо, какво има?
Тя се обърна. В очите й открих толкова тъга.. Те бяха пълни със сълзи. Усещах буцата, намираща се в гърлото й. Тя едва намери сили да каже:
 - На този ден преди 43 години моите момчета се разделиха. - баба избухна в толкова несдържан плач..
Тя държеше снимката с треперещи ръце и се хвърли в обятията ми.
 - Тя бяха моята опора толкова време.. Те бяха всичко за мен тогава..
Лицето ми помръкна. За баба Бийтълс бяха това, което за мен бяха момчетата на стената в стаята ми. Настъпи мълчание. Баба продължаваше да плаче. Чуваха се само капките дъжд, удрящи се по прозорците и покрива. Всеки се бои от момента, в който може да изгуби нещо скъпо, нещо без което не може.. Нещо, което обича. Баба се гласеше така винаги на този априлски ден. Винаги гледаше снимката и плачеше. От 43 години. Самата аз се страхувах от момента, в който ще сядам с нея на дивана, държайки една снимка и плачейки за нещо, което в миналото е било смисълът на всичко. След няколко минути баба спря, погледна ме и каза:
 -Върви, скъпа.. Мат е прекрасно момче. И .. О, Боже, колко си красива..
Баба ме завъртя и ме огледа, все още с влажни очи.
 - Прекрасна си, скъпа. Сега върви. Аз имам да си припомням разни неща.
Знаех за кои неща ми говори. Под леглото й стоеше една кутия. В нея тя държеше всяко нещо, което е събирала 10 години. Докато Бийтълс просто един ден са обявили, че се разделят през един дъждовен априлски ден преди 43 години. Баба отваряше кутията и внимателно разглеждаше всеки плакат, снимка, филм, изслушваше всяка плоча, четеше всяко листче. Всеки път. Аз държах същата кутия под леглото си.
  - Няма да отида, бабо. - казах аз и я прегърнах.
Баба отвори широко очи и ме хвана за ръката.
  - Закъсняваш. - пошушна ми и се усмихна, след което ме изпрати до вратата и ми подаде един огромен чадър.
  - Обичам те. Върни се, когато пожелаеш. Приятно прекарване. - тя затвори вратата след мен.
Погледнах тъмните облаци, седнах на стълбите и се разплаках. Бийтълс. Една група за едни.. Всичко за други. Извадих портфейла си и измъкнах една снимка на момчетата от X-Factor. Целунах я, изправих се и след като оправих съвсем лекия си грим. се отправих към къщата на Мат.

    Силната музика се чуваше на три пресечки от дома му. Всичко беше окичено с някакви странни гирлянди, светеше, а земята под мен се тресеше. Навън скачаха и танцуваха. Въздъхнах дълбоко, усмихнах се и закрачих. Още от вратата го срещнах.
  - Емаа.. Каква приятна изненада! - каза той.
Очите му светнаха, той се усмихна, хвана ме за ръката и ме поведе през навалицата. Ритъмът управляваше ударите на сърцето ми. Всички се обръщаха след нас и ни гледаха учудени. Къде ме водеше Мат? Той кимаше на всички, поздравяваше ги и стискаше ръката ми.
  - Мат, къде отиваме? - попитах го аз, но изглежда той не ме чу и продължихме нагоре по стълбите.
Момичета и момчета се натискаха в някои ъгли на коридора, пред който бяхме изправени. Други спяха по пода. Изглежда Мат не се интересуваше от това. Пусна ръката ми и ми каза:
 - Така, тук вече можеш да ме чуеш .. Ема.. Аз ..
Мелани прекъсна всичко. Тя ни погледна, огледа ме и се намръщи.
 -Мат! - извика тя, втурна се към него и го целуна. - Ела долу, дойдоха още хора.
Тя го хвана за ръката и го поведе надолу. Мат се обърна, но слезе надолу с нея.
Стоях вцепенена и не можех да повярвам, че всичко това се случва.
 "-Ще си тръгна." - мислех си аз. - "Не мога да остана и минута повече тук.. "
Секунди по-късно се сетих за това, което баба често ми повтаряше - "не се отказвай, когато е трудно, покажи, че можеш да се справиш с лекота. " .
 "-Баба е права. Защо да си тръгвам?" - погледнах бялата си къса рокля, отново погледнах и снимката и слязох надолу.
Мат се натискаше с Мелани. Аз отметнах изправената си коса, пристъпих напред и едно момче ме загледа. Тръгнах след него, но..
 - Един танц, ми лейди? - попита ме някой и аз се обърнах.
Пред мен стоеше красиво русо момче. Кимнах. Той хвана ръката ми и ме завъртя, танцувахме цяла вечер. Очите му бяха тъмни и постоянно се взираха в мен. Но аз все гледах към Мат. Когато това момче се опита да ме целуне обаче, за секунда се спрях. "Дали да го целуна, та аз не го познавам?" .. Отдръпнах се и се блъснах в Мат.
 - Остави я, Спенсър. Тя не ти е поредната играчка. - каза Мат намръщен.
 - Нито пък на теб! - извика момчето, с което танцувах.
Мат се намръщи повече.  Бурята се завихри в очите му. Точно щеше да се нахвърли, когато го спрях.
 -Мат, нищо не се е случило, наистина. Мисля, че Мелани те чака. - казах аз и я посочих с глава.
Мат ме изгледа тъжно. Той се обърна разгневен и излезе от къщата. Аз се обърнах и хванах една чаша с алкохол, изпивайки я без да знам какво има в нея. Музиката се усили. Мат все още го нямаше. Реших да го потърся, но след като видях, че Мелани също е изчезнала се отказах от тази мисъл. Танцувах, както никога не бях танцувала сега, а в мислите ми беше само милата постъпка на Мат. Стана късно. Мат отново влезе в къщата заедно с Мелани. Той дойде до мен и ми каза:
 - Мейсън ще те закара до у вас, когато решиш да се прибираш.
 - Но защо, мога да се оправя и сама..
 - Защото вали прекалено силно.
Той се усмихна и се загуби в тълпата. Колкото и силна да беше музиката пак можех да чуя капките.. Дъждът.
КоментирайКоментирай
Уеб сайт в alle.bg